понеделник, 5 март 2001 г.

МОТИВИ В ЕСТЕТИЧЕСКИТЕ ВЪЗГЛЕДИ НА ДОБРИ ХРИСТОВ

Сборник “Добри Христов и българският ХХ век”, Институт за изкуствознание на БАН, София, 2005, с. 185-189

В естетиката на Добри Христов не бихме могли да намерим нещо оригинално само по себе си, защото тя има “приложен характер” - т.е. да бъде в услуга на неговото творчество, педагогическата и преподавателска дейност, обществените му изяви. Но това в никакъв случай не омаловажава опита за осмисляне на неговите естетически възгледи. Първо, поради това, че чрез тях в нашата културна история се поставят много основни въпроси за естетическата действителност. И второ, защото една национална художествена традиция се оформя не само от конкретните факти в изкуството, а и от свидетелствата за нейното осмисляне.
Добри Христов има способностите и привилегията да участва активно както в художественото производство, така и в полагането на идейните основания, оформящи националната ни култура от началото на двадесетото столетие. “Личността на Добри Христов припомня една особеност на следосвобожденския музикант - да бъде “комплексна фигура”, особеност, пряко свързана с представата за общност по това време. Композиторът, създателят на нови музикални творби, не задава единствения периметър на изява. Личността притежава множественост на изказите, идентифицира се с различни музикални активности, цялостно и директно се вгражда в публичността на културата, динамично прехождайки от една дейност към друга - на композитора, диригента, изследователя, педагога”. /1/. Поради тези причини всеки опит за представянето на неговите конкретни идеи е съпроводен неизбежно с тълкуване и на културно-историческия контекст, който ги поражда и в значителна степен обуславя.
Основният мотив в естетическата позиция на Добри Христов е свързан с народната музикална култура в България. Изследването на музикалния фолклор при него не е продиктувано от абстрактни “кабинетни” цели или ексцентрични увлечения. Като предмет на научен интерес народното музикално творчество за Добри Христов е дълбоко осмислена потребност. Като подход към този предмет хладният анализатор без съпротива се оставя да бъде във властта и на богатството от емоции. Подобна позиция не е израз на повърхностно отношение или теоретична немощ - точно обратното - въплъщава тъждеството между абстрактните теоретични понятия и символичната изразност на художествената реалност. За Добри Христов определящата характеристика на българското народно тоново изкуство е неговата самобитност, в която превратностите на историческите събития са утаили архаични пластове, отдавна забравени за високоразвитите икономически общества. “Благодарение на… по-далечното ни съседство с културния свят, това наше наследство с всичките свои богатства в научно-музикално, историческо-етнографско и пр. отношение е запазено непокварено от външни явления. Поради което това наследство е по-ценно”. /2/
Нека да се опитаме да реконструираме идейния фон, върху който се разгръща изразената позиция. Времето на Добри Христов вече не оспорва подобни твърдения, но само няколко десетилетия преди това, за господстващия рационалистичен светоглед, тези мисли биха се възприели не само като лишени от истина, а и като несериозни. Та нали в стремежа си към истинното познание човек трябва да се основава на аргументите на разума, чиято научна стойност се доказва от техническия напредък на високоразвитата цивилизация. Природата, народното творчество, емоциите, страхът изразяват стихийната безформеност на хаоса и са по-скоро пречка, отколкото източник на истини. Краят на ХІХ век, когато се оформя светогледа на Добри Христов, е белязан от нарастващи съмнения на хуманитарната интелигенция във възможностите на рационалното знание и науката да решат загадката на човешкото съществуване. И неслучайно Киркегор, Шопенхауер, Ницше, руските религиозни философи, макар и често спорейки помежду си, ще насочат своите надежди за спасение на съвременния човек към сърдечната непосредственост на народното творчество и нравствения максимализъм, внушен от Божествените откровения. Те ще реабилитират древните митове, поверия, народни творения и ще концентрират познавателната си страст към разбиране на простонародната духовна практика и удивителните й свойства да бъде пределно конкретна в посланията си към отделния човек и пределно универсална като смисъл. Дълбоко емоционалното пристрастие на Добри Христов не само към народната песен, а и към източно-православната музикална традиция до голяма степен кореспондира с тези възгледи, които най-общо се определят като философски ирационализъм.
Той е категоричен в извода си, че мярата за високата художествена стойност на съвременното българско музикално изкуство се съдържа в народното творчество. И точно тук е големият въпрос, който има не само национални измерения, а е актуален за съвременната световна цивилизация: как да се съчетае експресията, плод на интуицията на народния гений с художествения език на систематично образования и професионално обучен представител на изкуството? Според Добри Христов позоваването на фолклорното наследство в произведенията на съвременните автори не трябва да се изчерпва единствено с външно подобие на неговия уникален колорит и изразност. “Не е достатъчно да се използват епизодично народните ни мотиви в художествените произведения. В последните трябва да се откроява народната душа”/3/
Терминът “народна душа” се нуждае от някои разяснения. От едната страна в миналото е спонтанната външна изразност на традиционното изкуство, магически пренесена чрез култа и ритуала от анонимния автор във вътрешния опит на индивидуалното съзнание. От другата страна, днес стои личността на твореца, за която изкуството е предмет на конкретна професия без претенцията за всеобхватни послания, но с изискването за естетическа оценка от аудиторията. Човекът от традиционното общество възприема и пренася неписаната художествена традиция, в която познавателният, морален и естетически опит са в неразривно цяло. “Модерният човек се отнася към качеството на едно художествено произведение критично или одобрително, но това означава, че в края, решаваща е преценката, която ние самите даваме за експресивната сила и стойността на това, което преценяваме.“/4/ Следователно, в първия случай художествената творба функционира като споделяне на цялостен смислов опит, а във втория случай - като конкретна оценка на външна, ограничена във времето и пространството реалност. “Народната душа”, за която пише Добри Христов, не е нищо друго освен точно този споделен цялостен опит, възможен за традиционното общество. Този опит в условията на съвременното художествено производство е принципно непостижим, но това съвсем не обезсмисля непрекъснатия стремеж да бъде предмет на осмисляне. Проблемът на модерната цивилизация е как да бъде организиран опитът на съвременния човек в цялото му сложно многообразие. Как “да виждаме подвъпросното”по такъв начин, че да присъединим миналото “към нашия собствен жизнен опит.”/5/ Затова за Добри Христов е много важно да обясни с помощта на метода на музикознанието метроритмиката на народните песни. Но също толкова важно за него е и да бъде непосредствен свидетел на изпълнението на народна песен от най-затънтеното селце в Македония. Сами по себе си нито научното описание на структурата на народната музикална творба, нито добросъвестната й реставрация и поднасяне в автентичен вид или използването на нейния неповторим колорит в модерни художествени произведения, могат да имат пълноценен продуктивен смисъл за съвременната култура. Всяко едно от тях с ограничените си средства и възможности не е в състояние да отрази “народната душа”. Затова националната ни художествена култура се нуждае от личности и възможности, чрез които да се осъществи органичен синтез не само между традицията на автентичното народно творчество и съвременната художествена култура, а и от непрекъснат диалог между изводите от научната рефлексия на хуманитариста-изследовател и интуицията на автора и изпълнителя в изкуството. Със съчетанието им в собственото си творчество - теоретично и художествено, Добри Христов си остава едно от редките изключения в нашата културна традиция, при което преводът от езика на учения към езика на художествения творец, педагога и критика, се осъществява безболезнено и органично.
Нека сега да анализираме възгледа на Добри Христов за ценността на българския музикален фолклор от обществено-историческа гледна точка. Става въпрос за оформянето на един възглед за националната ни съдба, който се явява истинско предизвикателство не само във времето, когато той живее, а и сега. Този възглед се състои в следното: вековното ни робство се превръща в голям шанс, защото българската музика “е запазена в една чиста, непокварена, примитивна форма - обстоятелство, което се дължи на простата случайност дето България се е намирала далеч от съседството на някоя културна нация”./6/ Високоразвитите общества на фона на икономическия си просперитет са лишени от така необходимата приемственост в традициите. Те са намерили най-точната форма за документиране на музикалното творчество чрез линейното нотно писмо. Господстващият рационалистичен светоглед закономерно ги насочва към развитието и великите постижения на професионалната музика, но заедно с това в продължение на няколко столетия те изтриват от паметта си автентичния музикален простонароден фолклор. Следователно, така необходимия синтез на минало и съвременност в европейската музикална традиция се оказва неизпълнен. Обратно, особеностите на историческото развитие дават на нашата култура шанс да интегрира в себе си богатото музикално наследство, първо, поради живия спомен за него и второ, поради възможностите да бъде документирано чрез музикално-теоретичните изследвания на Добри Христов. Всичко това той нееднократно и много отчетливо формулира като огромна отговорност на неговото поколение. Затова неслучайно за него всяко посегателство върху народното творчество, без необходимия професионализъм и вкус, е изпълнено с опасности не само за музиката , а и за обществото като цяло.
Добри Христов е дълбоко убеден, че гаранция за здравите основи и успешното развитие на една музикална култура е възпитанието на младите. Така например, изследвайки ролята на хоровото изкуство, Добри Христов пише следното: “То ще изиграе по-голяма роля за укрепване на чувството на любов към родината, отколкото скаутизма”/7/ Негодува, че се загърбва българската музика в училищата. “В нашите основни училища се присажда чужда за българина, негрееща неговото сърце музика”. /8/ Разтревожен е, когато повсеместно се налага съмнителният вкус на слабообразовани музиканти. “След училището иде казармата. Войниците тук се учат да пеят песни с неособена художествена стойност, съчинявани обикновено от офицери, които по-късно се пренасят в селата” /9/.
Освен новите обществени институции, създадени в следоствобожденска България, от началото на ХХ век музикалната култура попада под нарастващото влияние на новите технически изобретения. Добри Христов е и един от първите наши интелектуалци, които се опитват да анализират последиците от тяхното навлизане в изкуството. В някои случаи изразява категорично отрицателно отношение: “Немалко зле влияят върху музикалното възпитание на селската маса у нас и грамофоните, които със своите банални и чужди на народа песни днес се намират почти във всяко село”. /10/ На друго място пише, че демократизацията на разпространението на изкуството чрез техническите средства за неговото възпроизводство съдържа сериозна опасност за публичното му представяне на живо пред публика. “Като всяко механично изкуство наред с грамофона и радиото звуковият филм застрашава живота на носителите на живото изкуство, което все пак е от всичко най-ценно”/11/ Заедно с опасенията си, Добри Христов оценява големите възможности на техниката да демократизира възприемането на голямото музикално изкуство. “Не ще закъснее денят, когато и последното село чрез пътуващия кинематограф ще се наслаждава на знаменити драматични и оперни продукции с нищожни платежни средства”/12/.
Въпросът за историческата съдба на националната ни култура за Добри Христов и за цялата следосвобожденска интелигенция има и още една важна страна. За големите наши интелектуалци липсата у нас на идейните пластове, характерни за историята на европейската цивилизация, е равносилно на болезнена драма. Именно заради това в обществото ни трайно ще битува съмнението доколко имаме основания да се наричаме европейци. Съмнение, което поражда непрекъснато колебание в общественото пространство и пряко рефлектира върху художествената култура, вариращо от нихилистичното отричане на националната ни традиция до нейното патриотарско и идилично възвеличаване като единствено възможна гаранция за обществен напредък. Според Добри Христов, “когато на Запад епохите на класицизма и романтизма упорито цъфтяха и даваха най-величествените плодове, ние проспахме в робство тоя най-хубав развой на изкуствата и се озовахме след Освобождението като пред чудно видение. От това произтичат обърканостите и схващанията за изкуствата” /13/. Но в същото време Добри Христов дефинира ясно и многобройните загадки за европееца, изправен пред нашата музика. Те произтичат от следното: “Сложният и мъчно доловим музикален ритъм на народите от Близкия и Далечен изток в най-комплектен вид е синтезиран в българската народна музика.” /14/
Как е възможен най-резултатният и пълноценен диалог между нашата и европейска култура? Добри Христов не изпада в смешното положение на прехласване от всичко европейско, както в известната комедия на Добри Войников “Криворазбраната цивилизация”. Даже напротив, за него безвкусно и неподходящо поднесената европейска музика има много по-лоши последици, отколкото българските произведения с ниска художествена стойност, защото “Безразборното ни увличане от чуждата музика се отрази и върху по-късното ни индивидуално творчество”/15/. Но заедно с това Добри Христов съвсем не може да бъде определен като пурист. Той дълбоко вярва, че бъдещето на българската музикална култура минава през осмислянето на най-големите постижения на професионалното музикално творчество в Европа. Но това трябва да се направи по такъв начин, че да бъде съхранeна националната ни самоличност. “Все пак погледът ни трябва да е обърнат към богатия ни национален музикален фолклор, върху който очакваме да се изгради новата художествена музика с всемирна стойност, но българска”/16/


ЛИТЕРАТУРА:

1. Япова, К.- “Добри Христов и идеята за личността и общността”, С. Рива, 1999, с. 40-41
2. Христов, Д.- “Музикално-теоретично и публицистично наследство” т. 2, Музиката в България, С., Издателство на БАН, 1970 с. 306
3. Христов, Д. - Цит. съч. т. 2, Музикалният напредък, с. 321
4. Гадамер, Х.Г. - “История и херменевтика”, С. Гал-Ико, 1994 г. с. 204
5. Гадамер, Х.Г. - Цит. съч., с.215
6. Христов, Д.- “Музикално-теоретично и публицистично наследство” т. 1, Музиката в България, С., Издателство на БАН, 1967, с. “Метрични и ритмически основи на българската народна музика”, с. 34
7. Христов, Д.- Цит. съч., т.2, Музикалният напредък, с. 322
8. Христов, Д.- Цит. съч., т.1, Метрични и ритмически основи на българската народна музика, с.35
9. Христов, Д.- Цит. съч., т.1, с.35
10. Христов, Д.- Цит. съч., т.1, с.35
11. Христов, Д.- Цит. съч., т.2, Музикалният филм, с.349
12. Христов, Д.- Цит. съч., Музикалният филм, т.2, с.348
13. Христов, Д.- Цит. съч., т. 2, Нашата музикална критика и нашите по-млади компонисти, с. 380
14. Христов, Д.- Цит. съч., т.1, Българските народни песни, с. 100
15. Христов, Д.- Цит. съч., т.1, Музиката у нас около освободителната ни епоха и последствията от нея върху по-късното ни индивидуално творчество, с. 313
16. Христов, Д.- Цит. съч., т.1, с. 313