понеделник, 20 септември 2010 г.

ПРОЕКТИТЕ – МОДА ИЛИ ШАНС?

http://a3.stalker.bg
23 септември 2010 г. 

Откога съществува проектно финансиране?
Донякъде се учудвам, че с толкова голям стрес се прие тук системата за финансиране на творчески проекти. Тя съществува от най-дълбока древност. Всяка дългосрочна и предварително осмислена дейност е „работа по проект”. И Партенона в Атина, и катедралата в Шартр, и фреските в Сикстинската капела, и Шекспировият театър, и създаването и представянето на тетралогията „Пръстенът на Нибелунга” от Вагнер в Байройт, и работата по настоящото издание на А3 си е чист проект.

Но съвременната „проектна” терминология навлиза масово в икономиката и теорията на управлението от 70-те години на миналия век. Трябваше да се създаде система, която да противодейства на колебанията в пазарната среда. Спомням си, че това даде повод на някои наши ентусиазирани идеолози да обявят края на „загниващия капитализъм” и идването на плановата социалистическа икономика. Всички сме свидетели какво действително се случи и чий „проект” издържа изпитанието на времето.

Ситуацията в България
В създаването на общинската Програма за финансиране на творчески проекти се опитах да адаптирам адекватно собствената си „проектна практика”. Първият ми сблъсък с нея е в далечната 1993 година. Тогава Варна беше посетена от посланика на ЕС в България Томас О`Съливан. България току-що беше приета за асоцииран член на ЕС и заедно с това получи възможност за достъп до някои европейски програми. Оказа се, че в сферата на културата съществува Програма „Калейдоскоп”.

И сега продължавам да си задавам въпроса: какво ме накара да се заема активно с работа по проекти? По онова време, след промените от 1989 година, финансирането на публични дейности у нас се подчиняваше на стандарти, които вече не бяха актуални. Държавната собственост не беше единствена. Реституцията, а по-късно и приватизацията, създаваха все повече частни собственици. Казионните профсъюзни, комсомолски и отечественофронтофски организации закономерно отстъпиха място на най-различни граждански сдружения. Монолитното политическо единство се трансформира в съществуването на стотици партии и политически движения. В подобна ситуация е много по-трудно да се задава дневният ред на обществото. Човек има чувството, че живее в неуправляема бъркотия. И изведнъж се появи възможността за работата по проекти – като добре познатият ни Платонов мит за пещерата*. Оказа се, че поне идейно човек може да пребивава в систематични и йерархично свързани помежду си дейности. Съществуват ясни приоритети и цели, критерии за оценка. И нещо, което е най-важно – има реална възможност да се получи огромно за нашите мащаби финансиране в твърда валута (да си спомним за забравеното днес екю!). Това си беше истинско предизвикателство.

Другият основен фактор за налагането на „проектната култура” у нас беше фондация „Отворено общество”. Независимо от противоречивите оценки за значението на Сорос за новите демокрации, той беше реален фактор за създаване на капацитет и умения в работата по проекти. Оттогава досега съм подготвил десетки, ако не и стотици проекти. Не съм правил точна рекапитулация, но по груби изчисления неуспешните предложения превъзхождат успешните поне три пъти. Категорично не мога да се причисля и към хората, забогатели от проекти. Сигурно има такива случаи, но аз не ги познавам пряко.

Ситуацията във Варна
През тази година най-после възникна реална възможност във Варна да се създаде адекватна нормативна база за финансиране на творчески проекти. Не че я нямаше преди, но системата даваше много дефекти. Нямаше разписани подробни, ясни и конкретни правила. Отсъстваха приоритети, условия за кандидатстване, срокове за подаване на проектни предложения, процедури и критерии за подбор. Липсваше и системно наблюдение за резултатите от финансираните проекти. Накратко казано –действаше законът на джунглата „кой заварил, той изпреварил”. Освен всички произтичащи от това проблеми, като че ли най-голямата беда беше, че се подхранваше нездравословна конфронтация между отделни творци и цели гилдии.

Не беше никак лесно да се създадат нови правила за финансиране на творчески проекти, защото си давахме сметка, че културният сектор във Варна все още няма капацитет, хората не са подготвени. Имаше, пък и сега съществува, реална опасност кандидатите да бъдат отблъснати, да се стъписат и обезсърчат. Заедно с това беше ясно, че правилата не трябва да произвеждат „абонирани” бенефициенти. Или пък, което е още по-неприятно, тези, които оценяват проектите, да се облагодетелстват пряко от тях.

Проектите като провокация за убеждение и лобиране
Системата на проектно финансиране провокира „да се срещнат и да се познаят” хора с най-различни професии: автор, издател, продуцент и импресарио, учен, публика. А пък те заедно трябва да докажат на останалите, че усилията им не са лишени от смисъл. Проектите са и шанс за хората на изкуството най-после да престанат да се вайкат от липсата на средства и че работят в условия на тотална обществена незаинтересованост.

На думи е лесно, но в действителност това е много по-сложна операция в сравнение с близкото ни минало. Държавата, която доскоро беше единствен покровител и поръчител на изкуствата, кротко се е оттеглила. С публиките трябва да се работи „индивидуално”– като целенасочено, търпеливо и настоятелно им се обясняват ползите.

Корпоративната култура диктува на бизнеса, че не е достатъчно да се инвестират свободни средства в леснодостъпни и масови забавления. Както всеки популизъм, подобни шумни действия имат краткотраен ефект. Стратегическите партньорства и налагане на пазара изискват различен модел на поведение. Той се изразява в последователни усилия за приобщаване към изстрадани и актуални обществени каузи. Към тях безусловно се причислява и подкрепата на безспорните културни ценности и художествени събития.

Семейството и училището лекомислено са подценили нарасналите възможности за възпитанието и обучението чрез култура и изкуства – особено в условията на информационните технологии. По този начин на практика се стимулират многобройни морални и обществени злини.

Учебните планове на университетите се стремят към криворазбран прагматизъм при усвояването на определени компетентности. А всъщност целенасочено лишават студентите от възможности да бъдат креативни, толерантни и предприемчиви. Всички тези качества се отглеждат чрез изкуствата и хуманитарното познание.

Медиите, в отчаяните си опити да калкулират високи рейтинги, загърбват сериозните теми, свързани с културата и изкуствата. А днес влиянието им и финансовите постъпления в тях зависят вече не от броя, а от ценза и платежоспособността на аудиторията им.

Ето, това е теренът, на който трябва да се работи – бизнес, семейство, училище, университети, медии... Чак тогава идва ред на държавата, която трябва да регулира процесите със стратегии и закони. Но за да я активираме трябва отново да се погрижим всички ние, които участваме в създаването на култура и изкуство.

Проектите – опаковка и начин на употреба
Битува мнението, че сама по себе си убедителната фразеология е достатъчна за успешното представяне на един проект. За добро или зло обаче тук, във Варна, не сме толкова много. Обречени сме да се познаваме с всички произтичащи рискове. Предвиждайки опасността от лансирането на „свои хора”, въведохме системата на препоръката или рецензията. Това е своеобразно алиби пред комисията по оценка на проекти. Авторитетът на уважаван творец или специалист в определена област аргументира допълнително необходимостта от реализацията на определен проект на даден творец. Когато един човек застане с името си зад една идея, това не е самоцелна волност. Неговата препоръка се превръща в институция. Умелата фразеология и добре опакованите проектни предложения трудно могат да подведат хора, които познават ситуацията.

Но от друга страна, в създадената система за финансиране на проекти името и авторитетът не са вълшебни гаранции за получаване на средства. Част от публично известни кандидати не получиха одобрение, защото са подходили недостатъчно отговорно към представените правила. И обратно, част от непознатите ни кандидати получиха финансиране, защото са положили усилия, които заслужават доверие и поощрение. И нещо, което според мен е още по-радващо, бяха финансирани и организации, заявили публично свои несъгласия с работата на общинската културна администрация. По този начин, надявам се независимо от острата икономическа криза, ще успеем да се преборим поне отчасти с дребнавата и безумна конфронтация между творците.

Проектите – на бързи и бавни обороти
Финансирането на проекти, които са само на идеен етап, засега е трудно. Става въпрос не само за пари, а и за време. Общинският бюджет обикновено се приема в края на февруари, началото на март. Така че първото тримесечие е загубено. Декември също е загубен, защото тогава бюджетът трябва да приключи. Реално остават осем месеца за работа по проекта. Като се сложат още два-три месеца за разяснителна работа, публикуване на обявите и завъртане на целия механизъм на подписване на договори, реално остават не повече от пет-шест месеца за работа по проект. Това не е достатъчно за създаване на сериозно произведение – музикално или литературно, но е достатъчно то да бъде издадено или изпълнено, ако е вече готово. Авансовото финансиране на творческите идеи си е сериозен проблем, който тепърва трябва да се решава. При всички случаи обаче, е добре да има проектна готовност – подготвени и обмислени идеи, които да бъдат реализирани максимално бързо. А проектна готовност в нашите условия се създава трудно – и в администрацията и в бенефициентите.


Проектите и енергията на гражданските инициативи
Програмата за финансиране на творчески проекти е възможност за разгръщане и на гражданската активност. Неслучайно в договорите се настоява за публичност, публикации, събития, които хората да посещават. Трябва да има най-разнообразни доказателства, че проектът е активирал някакви движения или провокира дебати.

Творческите проекти не са само художествени факти. Те създават уникални екипи от съмишленици, използват доброволен труд, нестандартни бартери, безвъзмездни услуги... Подобен, често изстрадан опит и посвещаване в името на определена кауза, ще ни направи по-устойчиви на политическите или икономически превратности. Чрез изкуството и културата хората имат шанс да мислят и усещат живота си повече време заедно, макар и всеки за себе си по различен начин.


--------------------------------------------------------------------------
*„Митът за пещерата” е в седма книга от големия диалог "Държавата". В разговор с Главкон Сократ гради следната представа: Ние, хората, приличаме на затворници в една пещера. Така сме приковани, че можем да виждаме само стената в дъното на пещерата. Далеч зад нас гори огън, а между нас и огъня минава път, по който хора носят различни предмети: вещи, статуи, фигури на животни. Някои от носещите говорят, други мълчат. Ние, окованите, виждаме само сенките, които се отразяват в дъното на пещерата; чуваме само думите, които някои от сенките произнасят. Ала може да се случи така, че някой от окованите да се освободи. Тогава той ще може да обърне погледа си и ще види, след болката от светлината, действителните предмети. Естествено, освободеният може и да не понесе болката, и да предпочете да си съзерцава това, на което е свикнал - сенките; може да се противи, рече ли някой да го освобождава. Но може и да излезе от пещерата и да види най-истинската светлина - тази на слънцето. Тогава той ще прозре причината, поради която някои неща стават сенки и ако му се наложи да се върне в пещерата, сигурно ще поиска да сподели с останалите затворници истински видяното, ще заспори с тях и дори ще иска да ги освободи, за да ги приобщи към благодатта на светлината. Те първо ще му се изсмеят, а след това, остане ли непрек

понеделник, 8 февруари 2010 г.

ЕВРОПЕЙСКИ СТОЛИЦИ НА КУЛТУРАТА 1985-2009



Книгата е издадена по поръчка на Община Варна
и се посвещава на 25-годишнината
от началото на инициативата
Европейски столици на културата
Съставител.
Любомир Кутин
Редактори.
Нина Локмаджиева
Людмила Димова
Рецензенти.
проф. д.ф.н. Стилиян Йотов
доц. д-р Апостол Апостолов
Оформление.
Емил Спасов
Сътрудници.
Диляна Филипова
Катерина Борисова
Мария Попстефанова
Варна 2010
НИРА Комюникейшънс
ISBN 978-954-92663-1-3

Предговор
Историята на тази книга започна преди повече от петнадесет години. Тогава заемах длъжността началник на отдел Култура в Община Варна. През пролетта на 1993 г., непосредствено след асоциирането на България към Европейския съюз, Томас О’ Съливан, ръководителят на Делегацията на ЕС в България, посети за пръв път Варна. Той с готовност откликна на желанието ни да работим по различни европейски програми, чието откриване за България беше предстоящо. Веднага получихме подробна документация за Програма Калейдоскоп. Още през есента на същата година подготвихме три проекта. Два от тях – Международен музикален фестивал Варненско лято и Международна лятна музикална академия – получиха финансиране в размер на 54 000 екю от общо 80 000 екю, с които Програма Калейдоскоп разполагаше за България.[1]
Благодарение на създаденото доверие с екипа на Делегацията на ЕС, през следващите няколко години по-голямата част от средствата по тази програма, предназначени за нашата страна, идваха във Варна.[2] Получихме съдействие за финансиране и от други фондове. Така в периода 1994-1999 г. Варна получи около 300 000 екю от различни европейски програми за култура.[3] Това беше глътка въздух за местния културен живот, който по подобие на всички останали
обществени сфери съществуваше в условията на хроничен недостиг на средства. За своите заслуги към приобщаването на Варна към ЕС Томас О`Съливан беше удостоен със званието Почетен гражданин на Варна на 15 август 1997 г. Междувременно събрахме подробна информация и за инициативата Европейски град на културата. Веднага подготвихме и изпратихме предложение от името на тогавашния кмет Христо Кирчев, в което се декларираше желанието Варна да бъде Европейски град на културата през 1996 г. Календарният повод съвпадаше със 70-годишнината от основаването на Международния музикален фестивал Варненско лято. Не закъсня отговорът от Делегацията на ЕС, който обаче съдържаше любезен отказ. Основанията бяха от правен характер. За Европейски градове на културата тогава можеха да кандидатстват само страни членки на ЕС. Но Варна получи покана да се включи в новосъздадената инициатива Европейски месец на културата. По различни обективни и субективни причини обаче този проект не беше осъществен във Варна. Няколко години по-късно, през 1999 г., от тази възможност се възползва Пловдив.[4]
През 2004 г. кметът на Община Варна Кирил Йорданов отново заяви официално желанието на Варна да бъде Европейска столица на културата. За попълване на конкретното заявление обаче беше все още рано. На свое заседание от 11 октомври 2006 г. Общинският съвет утвърди Програма за осъществяване на проекта Варна – кандидат за Европейска столица на културата. Малко по-късно, с решение на Европейския парламент и Съвета на Европейския съюз от 24 октомври 2006 г., в приложения списък за пръв път се включва името на България, която заедно с Италия ще излъчи Европейска столица на културата през 2019 г. По това време работех като изпълнителен директор на Оперно-филхармонично дружество – Варна. Предстоеше ни стаж на студенти от катедра Културология в Софийския университет Св. Климент Охридски. Когато ръководителя на катедрата, доц. Александър Кьосев, ме потърси, вече бях решил, че ще бъде по-полезно да проучим европейските столици на културата, а също и предварителните нагласи на заинтересованите страни във Варна. Успях да убедя ръководството на общинската администрация, в лицето на тогавашния директор на дирекция Култура и духовно развитие Пенка Живкова, Благовеста Йорданова – директор на дирекция Канцелария на кмета, протокол и връзки с обществеността и Димитър Станков – директор на дирекция Международно сътрудничество и европейска интеграция, общината да финансира със скромни средства изследването. Резултатът беше доклад в обем от близо 100 страници.[5] Голяма част от наблюденията в него влязоха в съдържанието на тази книга.[6]
Година по-късно, по предложение на директора на Радио Варна Енчо Чакъров, възникна идеята за цикъл предавания, посветени на темата. Така през 2009 г. в ефира на Радио Варна бяха представени европейските столици на културата от периода 1985-2009 г. Тези радиопредавания станаха основа на настоящата книга. Сега, когато се навършват 25 години от обявяването на първата Европейска столица на културата – Атина, прецених, че е добре информацията за постиженията, проблемите и перспективите на най-мащабната общоевропейска културна инициатива да стигне до повече хора. Това е от особено значение за предстоящата процедура за кандидатстване на българските градове за престижния титул.
Съдържанието на книгата е структурирано в хронологичен ред, като при всяка от европейските столици на културата съм представил теми, разглеждащи основанията за избора на града в контекста на икономическите и културно-историческите условия в страната, менажирането на събитието заедно с данни за бюджета, културната програма и ключовите реализирани проекти; инвестициите в инфраструктурата и дълготрайните последици за общността в града.
Истинско предизвикателство беше да се постигне относително равностойно представяне на отделните европейски столици на културата в изброения порядък. За съжаление тази амбициозна задача не беше изпълнена изцяло. В хода на събирането на информация се натъкнах на големи непълноти. Очевидно е, че в първите години от съществуването си и самите европейски институции не са оценявали в достатъчна степен важността на систематизирането на данните. Най-ценен източник за историята на европейските столици на културата от периода 1985-2003 г. е изследването на Робърт Палмър.[7] Но дори и там за две от Eвропейските столици на културата – Париж (1989) и Мадрид (1992) – информацията отсъства. Причината за това не се уточнява специално. Би могло да се търси косвено обяснение от последващото запознаване на читателя с методологическите трудности при осъществяване на изследването. Оказва се, че за изследователите е трудно да намерят хората, които са работили за събитието в съответния град и година. Но дори и да бъдат открити, те невинаги се съгласяват да влязат в ролята на информатори. Спомените са избледнели, съществуват съмнения при правенето на причинно-следствени връзки между събитията.
Периодът 1985-1994 г. е с най-много бели петна. Ето защо и очерците за градовете от тогава са най-кратки. Акцентира се върху сравнително дълготрайните положителни ефекти от обявяването на конкретния град за столица на културата. Регистрират се и някои слабости в организацията. Данните за културните програми и бюджетите на европейските градове на културата от първоначалния период са изключително оскъдни.
След 1999 г. започва да се трупа значителна книжнина и намирането на необходимата информация е относително по-лесно. Освен аналитичните публикации, повечето европейски столици на културата от този период имат все още действащи сайтове. Изобилието от данни обаче също води до проблеми: противоречия в оценките, фрагментарност, трудности в ориентацията за подбора на най-значимите събития… Тогава на помощ идваха теченията на големите световни вестници и списания, които в обзорни публикации на специалните си кореспонденти открояват акцентите в артистичната програма на европейските столици на културата.
В края на тези встъпителни думи бих желал да маркирам основните послания, които се надявам да бъдат разпознати в тази книга. В продължителни периоди от време в ЕС битува разбирането, че културните политики са в прерогативите на отделните държавни институции и не се нуждаят от специално координиране в системата на европейската интеграция. Ето защо книгата Европейски столици на културата е своеобразна биография и на културното сътрудничество между различните части на Стария континент в полезрението на творците, изследователите и политиците.
Второто основно послание, което се опитах да изтъкна, е свързано с увеличаващите се възможности на културния живот не само да черпи от вечно недостигащите публични ресурси, а и да генерира траен и осезаем икономически растеж. Примерите в текста са многобройни и се измерват в конкретни  показатели: увеличен брой туристи, повишен интерес към мястото, разрастване на съществуващите и развитие на нови културни индустрии, приток на частни и публични инвестиции от страната и чужбина.
И на трето място, надявам се да бъде разбрано и споделено убеждението ми, че инициативата Европейски столици на културата съдържа неизчерпаеми възможности за промяна в качеството на живот на милиони европейци. Тук става въпрос не просто за подобрения на всекидневния бит, а за едни по-трудно видими от пръв поглед реалности: по-голяма сплотеност, нови условия за разгръщане на творческите способности, приобщаване на децата, младежите и хората в неравностойно положение към активен социален живот.
В заключение, бих желал да благодаря на Лидия Върбанова, Биляна Томова и Цвета Андреева, които ми съдействаха с намирането на ценна информация за биографията на европейските столици на културата от последните няколко години.



[1] Има такава сребърна френска монета от Средновековието. Но името на съвременната европейска разплащателна единица не води името си от там, а от едно съкращение - ECU – European currency unit (европейска парична единица). Това е една условна разчетна парична единица, въведена в рамките на европейската валутна система в края на 70-те години. Към 1994 г. 1 екю се равняваше на около 1,2 щатски долара. (http://opinions.bpost.bg/story-read-14869.php)
[2] В екипа на Делегацията на ЕС в България работеха Сергей Макаринов, Мая Котева и Рада Шарланджиева.
[3] Ето и по-важните от тях: Програма Калейдоскоп (Международен музикален фестивал Варненско лято (1994, 1997); Международна лятна академия (1994, 1997); Международен джаз фестивал (1997); Международно биенале на графиката (1995, 1997); Международен фолклорен фестивал (1997); Информационна програма ФАР Дни на Европа във Варна (1995, 1996,1998); Програма ФАР - Култура Международен музикален фестивал Варненско лято (1999); Международна лятна музикална академия (1999); Международен фестивал за куклено изкуство Златният делфин (1999); Обновяване на експозицията на Археологическия музей (1999)
[4] Инициативата Европейски месец на културата продължава в периода 1992-2003 г. Домакини последователно са били Краков (1992), Грац (1993), Будапеща (1994), Никозия (1995), Санкт Петербург (1996), Любляна (1997), Линц (1998), Пловдив (1999), Базел и Рига (2001), Санкт Петербург (2003).
[5] Изследователският екип е в следния състав: студентите по културология в СУ “Св. Климент Охридски” Катерина Борисова, Диляна Филипова, Мария Попстефанова; Кремена Христова – студентка по мениджмънт в културата в Университета – Ваймар (Германия), Марин Мановски – студент в магистърска програма Реклама и връзки с обществеността в Икономически университет – Варна, Нина Локмаджиева – експерт по връзки с обществеността и Елена Владова – журналистка.
[6] Част от резултатите на изследването са в публикацията Варна – кандидат за европейска столица на културата, сб. 10 книги за Варна, Сдружение Книги за Варна, Варна, 2008 с. 421 – 451
[7] Най-голямо значение, включително и за настоящето издание, има двутомното изследване от 2004, Palmer study http://ec.europa.eu/culture/