понеделник, 20 септември 2010 г.

ПРОЕКТИТЕ – МОДА ИЛИ ШАНС?

http://a3.stalker.bg
23 септември 2010 г. 

Откога съществува проектно финансиране?
Донякъде се учудвам, че с толкова голям стрес се прие тук системата за финансиране на творчески проекти. Тя съществува от най-дълбока древност. Всяка дългосрочна и предварително осмислена дейност е „работа по проект”. И Партенона в Атина, и катедралата в Шартр, и фреските в Сикстинската капела, и Шекспировият театър, и създаването и представянето на тетралогията „Пръстенът на Нибелунга” от Вагнер в Байройт, и работата по настоящото издание на А3 си е чист проект.

Но съвременната „проектна” терминология навлиза масово в икономиката и теорията на управлението от 70-те години на миналия век. Трябваше да се създаде система, която да противодейства на колебанията в пазарната среда. Спомням си, че това даде повод на някои наши ентусиазирани идеолози да обявят края на „загниващия капитализъм” и идването на плановата социалистическа икономика. Всички сме свидетели какво действително се случи и чий „проект” издържа изпитанието на времето.

Ситуацията в България
В създаването на общинската Програма за финансиране на творчески проекти се опитах да адаптирам адекватно собствената си „проектна практика”. Първият ми сблъсък с нея е в далечната 1993 година. Тогава Варна беше посетена от посланика на ЕС в България Томас О`Съливан. България току-що беше приета за асоцииран член на ЕС и заедно с това получи възможност за достъп до някои европейски програми. Оказа се, че в сферата на културата съществува Програма „Калейдоскоп”.

И сега продължавам да си задавам въпроса: какво ме накара да се заема активно с работа по проекти? По онова време, след промените от 1989 година, финансирането на публични дейности у нас се подчиняваше на стандарти, които вече не бяха актуални. Държавната собственост не беше единствена. Реституцията, а по-късно и приватизацията, създаваха все повече частни собственици. Казионните профсъюзни, комсомолски и отечественофронтофски организации закономерно отстъпиха място на най-различни граждански сдружения. Монолитното политическо единство се трансформира в съществуването на стотици партии и политически движения. В подобна ситуация е много по-трудно да се задава дневният ред на обществото. Човек има чувството, че живее в неуправляема бъркотия. И изведнъж се появи възможността за работата по проекти – като добре познатият ни Платонов мит за пещерата*. Оказа се, че поне идейно човек може да пребивава в систематични и йерархично свързани помежду си дейности. Съществуват ясни приоритети и цели, критерии за оценка. И нещо, което е най-важно – има реална възможност да се получи огромно за нашите мащаби финансиране в твърда валута (да си спомним за забравеното днес екю!). Това си беше истинско предизвикателство.

Другият основен фактор за налагането на „проектната култура” у нас беше фондация „Отворено общество”. Независимо от противоречивите оценки за значението на Сорос за новите демокрации, той беше реален фактор за създаване на капацитет и умения в работата по проекти. Оттогава досега съм подготвил десетки, ако не и стотици проекти. Не съм правил точна рекапитулация, но по груби изчисления неуспешните предложения превъзхождат успешните поне три пъти. Категорично не мога да се причисля и към хората, забогатели от проекти. Сигурно има такива случаи, но аз не ги познавам пряко.

Ситуацията във Варна
През тази година най-после възникна реална възможност във Варна да се създаде адекватна нормативна база за финансиране на творчески проекти. Не че я нямаше преди, но системата даваше много дефекти. Нямаше разписани подробни, ясни и конкретни правила. Отсъстваха приоритети, условия за кандидатстване, срокове за подаване на проектни предложения, процедури и критерии за подбор. Липсваше и системно наблюдение за резултатите от финансираните проекти. Накратко казано –действаше законът на джунглата „кой заварил, той изпреварил”. Освен всички произтичащи от това проблеми, като че ли най-голямата беда беше, че се подхранваше нездравословна конфронтация между отделни творци и цели гилдии.

Не беше никак лесно да се създадат нови правила за финансиране на творчески проекти, защото си давахме сметка, че културният сектор във Варна все още няма капацитет, хората не са подготвени. Имаше, пък и сега съществува, реална опасност кандидатите да бъдат отблъснати, да се стъписат и обезсърчат. Заедно с това беше ясно, че правилата не трябва да произвеждат „абонирани” бенефициенти. Или пък, което е още по-неприятно, тези, които оценяват проектите, да се облагодетелстват пряко от тях.

Проектите като провокация за убеждение и лобиране
Системата на проектно финансиране провокира „да се срещнат и да се познаят” хора с най-различни професии: автор, издател, продуцент и импресарио, учен, публика. А пък те заедно трябва да докажат на останалите, че усилията им не са лишени от смисъл. Проектите са и шанс за хората на изкуството най-после да престанат да се вайкат от липсата на средства и че работят в условия на тотална обществена незаинтересованост.

На думи е лесно, но в действителност това е много по-сложна операция в сравнение с близкото ни минало. Държавата, която доскоро беше единствен покровител и поръчител на изкуствата, кротко се е оттеглила. С публиките трябва да се работи „индивидуално”– като целенасочено, търпеливо и настоятелно им се обясняват ползите.

Корпоративната култура диктува на бизнеса, че не е достатъчно да се инвестират свободни средства в леснодостъпни и масови забавления. Както всеки популизъм, подобни шумни действия имат краткотраен ефект. Стратегическите партньорства и налагане на пазара изискват различен модел на поведение. Той се изразява в последователни усилия за приобщаване към изстрадани и актуални обществени каузи. Към тях безусловно се причислява и подкрепата на безспорните културни ценности и художествени събития.

Семейството и училището лекомислено са подценили нарасналите възможности за възпитанието и обучението чрез култура и изкуства – особено в условията на информационните технологии. По този начин на практика се стимулират многобройни морални и обществени злини.

Учебните планове на университетите се стремят към криворазбран прагматизъм при усвояването на определени компетентности. А всъщност целенасочено лишават студентите от възможности да бъдат креативни, толерантни и предприемчиви. Всички тези качества се отглеждат чрез изкуствата и хуманитарното познание.

Медиите, в отчаяните си опити да калкулират високи рейтинги, загърбват сериозните теми, свързани с културата и изкуствата. А днес влиянието им и финансовите постъпления в тях зависят вече не от броя, а от ценза и платежоспособността на аудиторията им.

Ето, това е теренът, на който трябва да се работи – бизнес, семейство, училище, университети, медии... Чак тогава идва ред на държавата, която трябва да регулира процесите със стратегии и закони. Но за да я активираме трябва отново да се погрижим всички ние, които участваме в създаването на култура и изкуство.

Проектите – опаковка и начин на употреба
Битува мнението, че сама по себе си убедителната фразеология е достатъчна за успешното представяне на един проект. За добро или зло обаче тук, във Варна, не сме толкова много. Обречени сме да се познаваме с всички произтичащи рискове. Предвиждайки опасността от лансирането на „свои хора”, въведохме системата на препоръката или рецензията. Това е своеобразно алиби пред комисията по оценка на проекти. Авторитетът на уважаван творец или специалист в определена област аргументира допълнително необходимостта от реализацията на определен проект на даден творец. Когато един човек застане с името си зад една идея, това не е самоцелна волност. Неговата препоръка се превръща в институция. Умелата фразеология и добре опакованите проектни предложения трудно могат да подведат хора, които познават ситуацията.

Но от друга страна, в създадената система за финансиране на проекти името и авторитетът не са вълшебни гаранции за получаване на средства. Част от публично известни кандидати не получиха одобрение, защото са подходили недостатъчно отговорно към представените правила. И обратно, част от непознатите ни кандидати получиха финансиране, защото са положили усилия, които заслужават доверие и поощрение. И нещо, което според мен е още по-радващо, бяха финансирани и организации, заявили публично свои несъгласия с работата на общинската културна администрация. По този начин, надявам се независимо от острата икономическа криза, ще успеем да се преборим поне отчасти с дребнавата и безумна конфронтация между творците.

Проектите – на бързи и бавни обороти
Финансирането на проекти, които са само на идеен етап, засега е трудно. Става въпрос не само за пари, а и за време. Общинският бюджет обикновено се приема в края на февруари, началото на март. Така че първото тримесечие е загубено. Декември също е загубен, защото тогава бюджетът трябва да приключи. Реално остават осем месеца за работа по проекта. Като се сложат още два-три месеца за разяснителна работа, публикуване на обявите и завъртане на целия механизъм на подписване на договори, реално остават не повече от пет-шест месеца за работа по проект. Това не е достатъчно за създаване на сериозно произведение – музикално или литературно, но е достатъчно то да бъде издадено или изпълнено, ако е вече готово. Авансовото финансиране на творческите идеи си е сериозен проблем, който тепърва трябва да се решава. При всички случаи обаче, е добре да има проектна готовност – подготвени и обмислени идеи, които да бъдат реализирани максимално бързо. А проектна готовност в нашите условия се създава трудно – и в администрацията и в бенефициентите.


Проектите и енергията на гражданските инициативи
Програмата за финансиране на творчески проекти е възможност за разгръщане и на гражданската активност. Неслучайно в договорите се настоява за публичност, публикации, събития, които хората да посещават. Трябва да има най-разнообразни доказателства, че проектът е активирал някакви движения или провокира дебати.

Творческите проекти не са само художествени факти. Те създават уникални екипи от съмишленици, използват доброволен труд, нестандартни бартери, безвъзмездни услуги... Подобен, често изстрадан опит и посвещаване в името на определена кауза, ще ни направи по-устойчиви на политическите или икономически превратности. Чрез изкуството и културата хората имат шанс да мислят и усещат живота си повече време заедно, макар и всеки за себе си по различен начин.


--------------------------------------------------------------------------
*„Митът за пещерата” е в седма книга от големия диалог "Държавата". В разговор с Главкон Сократ гради следната представа: Ние, хората, приличаме на затворници в една пещера. Така сме приковани, че можем да виждаме само стената в дъното на пещерата. Далеч зад нас гори огън, а между нас и огъня минава път, по който хора носят различни предмети: вещи, статуи, фигури на животни. Някои от носещите говорят, други мълчат. Ние, окованите, виждаме само сенките, които се отразяват в дъното на пещерата; чуваме само думите, които някои от сенките произнасят. Ала може да се случи така, че някой от окованите да се освободи. Тогава той ще може да обърне погледа си и ще види, след болката от светлината, действителните предмети. Естествено, освободеният може и да не понесе болката, и да предпочете да си съзерцава това, на което е свикнал - сенките; може да се противи, рече ли някой да го освобождава. Но може и да излезе от пещерата и да види най-истинската светлина - тази на слънцето. Тогава той ще прозре причината, поради която някои неща стават сенки и ако му се наложи да се върне в пещерата, сигурно ще поиска да сподели с останалите затворници истински видяното, ще заспори с тях и дори ще иска да ги освободи, за да ги приобщи към благодатта на светлината. Те първо ще му се изсмеят, а след това, остане ли непрек