сряда, 9 май 2012 г.

КАК ЩЕ СЕ СЛУЧИ БЪЛГАРСКАТА ЕВРОПЕЙСКА СТОЛИЦА НА КУЛТУРАТА?



Девети май е подходящ повод за темата „европейска столица на културата”. В края на годината Министерство на културата ще публикува поканата за кандидатстване на българските градове. София, Пловдив, Варна, Бургас, Русе, Шумен, Велико Търново, Благоевград и Кюстендил вече са декларирали намерението си да участват в надпреварата.
Как се готвят кандидатите? Засега естествено най-активна кампания провежда София. Създадената Асоциация за развитие на София координира разнообразни инициативи. "София започна да подготвя своята кандидатура със серия от граждански дискусии, защото сме убедени, че участието на гражданите още в процеса на подготовка е важно условия за успеха на едни град", споделя кметът Йорданка Фандъкова. По думите й българската столица е един от най-древните градове в Европа - с богато археологическо наследство и интересна история.[1]
Велико Търново използва всяко гостуване на представител от ЕС да напомня и лобира в полза на своята кандидатура. Посолството на Унгария ще помогне с преки контакти в работата по подготовката на кандидатурата на Велико Търново за културна столица на Европа. Това стана ясно след среща на кмета Даниел Панов с Н.Пр. Юдит Ланг, посланик на Унгария. През 2010 г. Печ вече беше Европейска столица на културата. Тамошен инициативен комитет е работил в много направления по кандидатурата – от инвестиции в инфраструктурата до културни събития, сега той ще може да предложи своя опит.
Кметовете на морските общини, съседи на Бургас, са избрали 9 май като символична дата за подписване на меморандум за партньорство по повод кандидатурата на града за Европейска столица на културата ’2019.
В първите месеци на годината Шумен организира информационни срещи, на които беше представена инициативата „Европейска столица на културата. Също така е избран знак и лого, с което ще се реализира кампанията на града. Както София и в случая се акцентира на богатото културно-историческо на града и региона.
Във Варна от година и половина работи секретариат, ангажиран с подготовката на града. Одобрен е план за кандидатурата. През последните два месеца специална обява покани гражданите да предложат идеи за успешна кандидатура на Варна за Европейска столица на културата. Голяма част от културния живот на града минава под мотото „Варна – кандидат за европейска столица на културата”
Пловдив, като домакин на „Европейски месец на културата” през 1999 г., има важно предимство пред останалите български кандидати. Създадена е фондация, в която участва част от екипа, работил за „Месеца”. Организаторите осъществиха кампания с награден фонд за набиране на предложения. Макар и без победител, бяха дадени поощрения за авторите на най-интересните идеи.
Русе дава сравнително най-малка публичност за подготовката си. През март обаче Общинския съвет гласува Стратегически план, който за разлика от другите градове-кандидати, е публично достъпен.
Благоевград и Кюстендил обявиха своите кандидатури чрез изявления на кметовете около местните избори през миналата година. От тогава досега няма други индикации, че се готвят сериозно.
Какви са изводите от представените факти?
В Ръководството за градовете, които кандидатстват за титлата „Европейска столица на културата“ са посочени ясно темите, около които следва да се фокусират усилията:
         мотиви за кандидатирането на града;
         структура на програмата;
         организиране и финансиране;
         градска инфраструктура;
         комуникационна стратегия;
         оценката и мониторинг.    
Проблемът е, че в досегашната си работа българските градове-кандидати не показват, че са проучили задълбочено указанията. В най-голяма степен, къде по-успешно, къде не толкова, изтъкват мотивите за издигането на кандидатурата. Те по правило се концентрират в миналото (богатото културно-историческо наследство) и настоящето (фестивали, гастроли на известни изпълнители и високопоставени международни срещи). Сравнително малко са примерите, насочени към бъдещето, образователни инициативи, идеи за качествена промяна на културния живот в градовете и регионите, създаването на адекватен капацитет за управление на мащабни проекти. А в най-голяма степен Комисията по оценка на кандидатите ще се концентрира точно върху тези елементи от техните предложения.
Програмата на града-домакин следва да откроява специфичната му култура, изкуство и културно наследство. Освен активно въвличане на широки обществени групи, е добре чрез събитията да се открояват и европейските измерения на града и региона. Друго важна препоръка е да се популяризират онези тенденции в европейската култура и изкуство, които биха обогатили местния културен живот. За съжаление българските градове са все още далеч от подобно мислене. Най-често тук се работи на парче и без цялостна визия за културния живот.
Организирането и финансирането на европейските столици на културата познава три основни разновидности. Най-масовата европейска практика е формата на сдружение с нестопанска цел или фондация. Положителното при тях е, че се осъществява по-дългосрочно планиране. Относително по-независими са от политическите промени; по-лесно привличат висококвалифицирани експерти. Има все повече механизми за финансиране чрез европейски програми. Отсъства тежката бюрокрация и може бързо да се реагира на промените от обществен, икономически и политически характер. По-лесно създават партньорски мрежи. У нас обаче фондациите и сдруженията често се асоциират със силните на деня. Съществуват и законови ограничения за стопанска дейност без да има достатъчно стимули за корпоративни дарители. Втората основна форма в практиката на Европейска столица на културата е търговско дружество. То има потенциал за ефективната организация на работата на екипа, развитие на предприемачеството, привличане на алтернативно финансиране чрез договори за реклама, включително и сделки със знака и логото на събитието; производство на сувенири и други изделия, които ще формират печалба. Съществува обаче реална опасност от прекомерна комерсиализация и отдалечаване от социално значими цели, които се поставят пред организаторите. Възможни са и финансови загуби при слабости в управлението. Третата основна европейска форма е организирането на европейска столица на културата да се осъществява пряко от общинската администрация.  Това би подпомогнало местната власт в непосредствено провеждане и изпълнение на конкретни политики. Гаранциите на бюджетното финансиране също имат своето благоприятно значение. По-лесно се създава и климат на доверие сред потенциалните партньори. По-добре се осигурява ползването за дейностите на общинската и държавна инфраструктура. Налице е по-добър административен капацитет и механизми за осигуряване на алтернативно финансиране чрез фондовете на ЕС. Като имаме предвид родните нрави, са възможни политически мотивирани назначения на неподготвени експерти и ръководители. Прекомерната бюрокрация и режими на съгласуване - кореспонденция, възлагане, търгове и конкурси - също носят негативи. По-трудно се привлича алтернативно финансиране от бизнеса и някои донорски организации.
Градската инфраструктура като че ли безболезнено може да влезе в проектите на кандидатстващите градове. Въпросът е обаче доколко планираните дейности са във връзка със стратегическите намерения на общините – най-вече общинските планове за развитие. Свидетели сме и на многобройни примери на конфликти между властите и гражданите при реализацията на определени инвестиционни намерения. В подобни условия всяко дългосрочно планиране съдържа реален риск от взривяване на гражданския мир.
Комуникационната стратегия съдържа система от дейности за популяризиране на събитието сред жителите на града и региона и партньорства с медиите. Основен проблем са  нарастващите ограничения за достъп на българските граждани до културата и изкуството – минимален брой кинозали, намаляващи професионални музикални и театрални трупи, любителски състави, школи за изкуства, читалища и т.н. В случая, за да се излезе от негативните тенденции, са нужни стъпки на национално ниво. А културата отдавна не е приоритет в работата на правителствата във времето на нескончаемия български преход...
Оценка и мониторинг – ето тук вече сме абсолютни неподготвени. Няма адекватни модерни статистически стандарти, няма културна стратегия, няма индикатори... На практиката културата и изкуствата днес са една „черна кутия”, в която се налива обществено богатство, но от там нататък никой не знае какво се случва. Има ли смисъл? На кого е нужно? Какви са трайните последици? Очертават ли се някакви тенденции? Все въпроси, на които и най-авторитетните специалисти трудно ще отговорят.
И така, българските градове, които ще кандидатстват за европейски столици на културата, са изправени пред редица големи и сложни предизвикателства. Ако те не проучат системно и задълбочено съществуващия регламент, ако не го популяризират пред местната общност, ако не получат адекватна подкрепа от държавата, рискът е голям. По стар роден обичай „ще се закърпи някак положението”, но без видими и трайни резултати. А при всички сътресения, които в момента изживява ЕС и европейската идея като цяло, 2019 г. е златен шанс за ефективно и резултатно рекламиране на България. Ако не се възползваме от него, последиците ще рефлектират върху всички ни – по-нисък икономически растеж, по-малко работни места, по-малко туристи, по-малко обновени градове и региони, по-малко публични и частни инвестиции. Добре е отсега да си правим сметката, за да не бъде после късно и да не прахосваме усилия на вятъра.


[1] http://radiosofia.bnr.bg/News/Pages/120508fandykovabucarest.aspx