петък, 12 октомври 2012 г.

ОТНОВО ЗА ОБРАЗОВАНИЕТО






Култура - Брой 34 (2696), 12 октомври 2012


Опит за диагноза и идеи за реформи


Новата учебна година е един от календарните поводи да се дебатират проблемите на образованието. От шест месеца в Народното събрание е внесен и Законопроект за предучилищното и училищно образование. Представените бележки са опит да се надникне в механизмите, които водят до трайни деформации в образователната система. Те са и своеобразна покана към компетентните институции да предвидят адекватни действия за противодействие на негативните тенденции в българското училище.


За учениците
Отдавна за тях училището не е единственото място за получаване на знания. Новите технологии ги отдалечиха както от учителите, така и от ученическия колектив. Учениците по-малко време са заедно извън класната стая. Все по-рядко ходят и на екскурзии. Други общи начинания, като бригадите и лагерите, са останали единствено във фотоалбумите и неразбираемите спомени на техните родители.
Учениците днес са в мрежата. Тя е либерална към произволната смяна на самоличността. Внушава чувство на своеволие и безнаказаност. Стандартите и правилата са никому ненужно допълнение на действителността. Училището не е в състояние да ги убеди, че без тях човешкото съжителство е невъзможно. Животът услужливо предлага изобилие от примери за успех. В тях обичайно се демонстрират не добродетели и способности, придобити чрез обучение, а безпардонност и пошла суета. Подобна среда подхранва социални рефлекси, доминирани от конформизъм и агресия.
Родителите
Те са изтерзани от бъркотията и липсата на възможности да планират спокойно и разумно своя живот. И са готови на всичко за успеха на своите деца. Животът днес диктува, че всичко може да се купи. Знанията - също.
Възпитанието обаче се нуждае от непрекъснати грижи и инструментите на дълга. За тях често родителите просто нямат време и сили. Единственото, което им остава, е да вкарат децата си в капана на неформалното образование чрез частните уроци. Така, поне временно, се постига усещането за изпълнени отговорности.
Още по-явна е заблудата относно изразходваните средства. Вместо да плащат за по-високо качество, родителите са принудени да отделят от семейния бюджет за нещо, което вече е финансирано чрез техните данъци и е част от образователните стандарти.
В повечето случаи обаче те са принудени да признаят неуспеха на проектите си тук. Реалната компенсация, която частично се справя с натрупаните деформации, е обучение и професионална кариера извън България.
„Елитните” учители
Те пък паразитират на входа и изхода в престижните училища. Обикновено нямат никакво време за основната си работа. Тя е в пъти по-зле платена. Приемат я с досада и успокоението, че доставя пазар за частните уроци.
А днес процесът на обучение е далеч по-сложен. Истината от учителската катедра отдавна не е висша инстанция, която питомците безпрекословно приемат. Учителите се изправят срещу деца, които могат във всеки момент да оспорят казаното. Все по-трудно се подчиняват и на реда. Всеки опит за назидание спрямо тях е обречен на провал.
В тази неблагоприятна, на пръв поглед, ситуация голяма част от учителите намират печеливш изход. Повсеместно и настойчиво, с отиграно безпокойство, убеждават родители и ученици в нуждата от допълнителни платени занимания. Иначе няма как да се справят с високите изисквания за достъп до престижно учебно заведение.
Професионалните контакти закърняват. Споделянето на знания и опит е вече неуместен анахронизъм. Повсеместната комерсиализация слага и тук своя безпощаден отпечатък. Обект на интерес и вълнения за учителите е не това, което се случва в класната стая, а онова, което те могат да припечелят извън нея. Професионалната солидарност периодично се активира в името на конюнктурни синдикални цели.
Увеличените учителски заплати, световната икономическа криза и нароилите се центрове за преквалификация и подготовка на педагози доведоха до огромен приток желаещи да упражняват учителската професия. Водещите мотиви в повечето случаи са извън същината на работата: осигуреното твърдо заплащане с тенденция да нараства, продължителните отпуски, ограниченото работно време като учебни часове...
В опитите си да започнат работа, кандидат-учителите се срещат с най-голямото патологично отклонение в системата - директорите на училища.
Директорите
Те се назначават с конкурс от Министерството и оттам нататък светът е техен. Днес практически отсъства системно организиран контрол и механизъм за атестация на тяхната работа.
Директорите имат решаващата дума в подбора на персонал. И понеже законът им дава достатъчно терен за еднолични решения, често предаността и послушанието печелят пред професионалните качества. Тук деформациите са толкова многобройни, че тяхното описание изисква специална публикация.
Накратко, начинът, по който са ситуирани директорите в образователната система, съдържа богати възможности за непрозрачни решения, конфликт на интереси и корупционни практики.
Училищата са своеобразно огледало на обществените отношения в държавата.
Все повече се разтваря ножицата между онези от тях, които „просперират”, и останалите, „втора ръка”. Първите произвеждат елити, които се озовават в престижни университетски специалности у нас и в чужбина. Цената на частните уроци, като гаранция за прием, е толкова висока, че е все по-непосилна за домакинствата, които „не припечелват нещо отстрани”. И така, кръгът се затваря. За другите училища е все по-трудно да удържат смислени аргументи за успешна житейска перспектива. Дори и най-малкото сътресение в живота безмилостно тласка учители и ученици в разрушителната прегръдка на аутсайдерската нищета.
Дефицитът на правила превръща служителите в регионалните инспекторати в нещо като пожарна, която трябва да реагира на всякакви сигнали, жалби и сложни казуси. Непрозрачното управление на училищата генерира хаос, страх и напрежение. Професионалната отговорност, като автономна територия на експертите, е все по-ненужна добавка към учебния процес. Приоритетите са други: елиминиране на недоволството, заобикаляне на проблемите, оформяне на докладите и отчетите в удобен за ръководството вид...
Макар и със скърцане, външното оценяване постепенно се справя с част от деформациите в оценката на знания и способности на учениците. Няма го обаче персоналното насърчаване на учителите, постигнали добри резултати.
Статистическите данни показват, че у нас през 2011 г. съществуват 2138 детски градини, 2096 общообразователни училища и 448 професионални училища (21 училища по изкуствата, 422 професионални гимназии, 5 професионални училища). Освен държавните и общински детски и образователни заведения, има и 49 лицензирани частни детски градини и 68 функциониращи частни общообразователни училища. Към почти всички образователни институции съществуват училищни настоятелства. Чрез тях би следвало да се реализира гражданският контрол върху системата.
Настоятелствата
Ограничените правомощия да влияят върху решенията на училищните ръководства превръщат съществуващите настоятелства в незабележима част от образователния процес.
Реално и ефективно работещите за благото на училищата са рядкост. Малко са и настоятелствата, изпълнили изискването на Закона за юридическите лица с нестопанска цел, да бъдат регистрирани в обществена полза. Справката в Централния регистър на юридическите лица с нестопанска цел за обществено полезна дейност в Министерство на правосъдието показва, че към края на 2011 г. там са вписани едва 463 настоятелства. Това е около десет процента от общия им брой. Всички останали училищни настоятелства съществуват „в зоната на здрача”. Техните отчети и дейности са публично недостъпни.
Проектозаконът за предучилищното и училищно образование на практика зачерква настоятелствата от образователната система. Освен че съществуването им в него е пожелателно, техните компетенции се ограничават до поддържането на материалната база и извънкласната работа.
Част от функциите на настоятелствата, съгласно Проектозакона, са вменени на Обществените съвети. В тях участва един представител на финансиращия орган (община или министерство) и най-малко трима родители на деца и ученици от съответната институция. В състава на Обществения съвет на професионалните училища е включен и представител на бизнеса, определен от областния съвет за развитие към областния управител.
Начинът, по който са ситуирани, превръща Обществените съвети в поредната декорация за едноличните решения на училищните директори или на недосегаемите за училищата министерства и общински ръководства. Не са предвидени работещи механизми за прозрачност, публичност и споделяне на отговорности при дейностите, обект на най-голям корупционен натиск: обществени поръчки за строителство и ремонти, назначения на учители, утвърждаване на учебници, отдаване под наем на базата на училището, стопанската дейност, свързана с организиране на платени курсове...
Качествената и дълбока реформа в образованието остро се нуждае от реални действия, чрез който най-после да бъде прочетено миналото.
Като основа на тоталитарната държава, образователната система е дълбоко свързана с репресивната мощ на бившата Държавна сигурност. През последните две десетилетия българското училище сравнително бързо се раздели с тоталитарните идеологически символи, норми и порядки. Но това е само обвивката, която има сравнително скромен принос за ликвидирането на деформациите от близкото минало. Ядрото на дехуманизацията, трагично преобърнало съдбата на хиляди български семейства, е в тайните служби. И днес техните бивши сътрудници продължават да сеят заразата на миналото и нагло да демонстрират чувство за недосегаемост.
А децата са чувствителни към лицемерието и фалша. Те улавят с хирургическа точност отсъствието на чест, морал и достойнство в отношенията между хората. Как да бъдат избавени от пагубното влияние на тези, които преди десетилетия са направили съзнателен избор в полза на антихуманно поведение и са стигнали дъното на моралното падение? Частична компенсация в полза на справедливостта би било разсекретяването на техните досиета.
Още някои идеи
Образователната система се нуждае от решения, които да й помогнат активно да противодейства в ерозията на лични и обществени добродетели. Те би следвало да се реализират в следните посоки:
- концентрирането на управлението на качеството в Централния инспекторат затваря процеса в системата на държавните институции. Добре би било да се привлекат и неправителствени организации, които да гарантират независимост и прозрачност на процеса;
- необходимо е външното оценяване на учениците да обхване завършването на всеки клас. По този начин ще се ограничи субективизма и произвола в оценките на учениците. Ще се противодейства и на частните уроци, курсове и други възможности за нерегламентирани плащания, които пряко обслужват държавните образователни стандарти;
- училищата трябва да станат по-прозрачни и разпознаваеми за обществото. Това може да се случи сравнително лесно, ако им се вмени като норма да публикуват в сайтовете си биографиите на директорите и учителите, резултатите от външните оценки, устройствените си правилници, решенията на Педагогическите съвети и всички административни актове на директора;
- да се потърсят форми и реално работещи механизми отговорността за управлението на училищата да се споделя в много по-широк формат: настоятелствата, общините, правоохранителните органи (съд, полиция, прокуратура); социални звена (здравни заведения, социални грижи, поделения на Държавната агенция за закрила на детето), бизнесът. Така наистина образованието ще бъде изведено като приоритет в държавната политика, а няма да е просто дежурна обща фраза на управляващите политици;
- да се потърсят нови възможности за укрепването на професионалната общност на учители и експерти в различните учебни дисциплини, основани на плурализъм, отговорност и дебат.
Бел. ред. Редакцията е готова да публикува и други мнения по повдигнатите въпроси.