неделя, 1 март 2015 г.

МУЗИКАЛНО-СЦЕНИЧНИТЕ ИЗКУСТВА - ПОКАЗАТЕЛИ И ПРОДУКТИ




Бележки за Методиката за финансиране на музикално-сценични изкуства и Комплексната оценка за дейността на оперите и симфоничните оркестри[1]

Ефекти и специфики
От 2011 година сценичните изкуства се подпомагат от държавата по нови правила. Вместо щатни бройки и средна работна заплата се финансират брой продадени билети, разпределени в разходни стандарти. Чрез тях се потърси събуждане на инициативата за достигането до нови публики и по-справедлива оценка на труда. Ефектът от промените е осезаем. За пет години регистрираните посещения на музикалните и танцови спектакли и концерти се увеличиха повече от два пъти – от 238 135 през 2009 г. до 502 809 през 2013 г. Беше въведена комплексна оценка за всеки културен институт, чийто резултати в някаква степен се отразяват и в обема на държавно подпомагане.
Разпространението на сценичните изкуства се децентрализира. То достигна до места, в които от десетилетия не беше идвал театър, опера, балет... Нещо повече, накара местните власти да погледнат с други очи на занемарените читалищни зали и да потърсят подобряване на условията в тях. Показателите за разпространение на дейност обаче все още не гарантира качеството на собствени художествени продукти. Репертоарът се комерсиализира, като в много случаи деградира до елементарен показ на медийни герои, като в зоопарк. Неслучайно специализираният фолклор ги нарече "мечки". Промените бяха предшествани от съкращения в числеността на музикално-сценичните дейности. Така се оказа проблематично представянето на голяма част от творбите за музика и танц. Бюджетната субсидия се концентрира в столичните трупи, поради несъразмерно по-големите възможности да привличат публика и да реализират своята дейност срещу неколкократно по-висока цена на билет. За това обективно съдейства и Методиката с увеличените изисквания за повишен дял на собствени приходи. В масовата практика през годините той нарасна от 20 на 40%.[2]
От 2015 г. се въведоха пределни цени на билети, различни в зависимост от броя на населението в градовете. Тази стъпка цели да се ограничат злоупотребите с бюджетни субсидии. Силно експонираните количествени изисквания спрямо държавните културни институти са неизбежно отглас на рестриктивните мерки на правителството за ограничаване на публичните разходи. Те обаче не оправдават докрай пропуските на държавната администрация в регулирането на системата. Днес, четири години след въвеждане на Методиката за делегираните бюджети в сценичните изкуства, все още няма цялостен анализ за техните резултати, няма и публикувани съпоставими данни, които да подпомогнат оценките.[3]
Музикално-сценичните изкуства, за разлика от театъра, имат съществени отличителни белези. Професионалното упражняване на музика и танц безапелационно изисква дългогодишно обучение, съпроводено със спартански ограничения. Компетенциите за посветеното внимание от страна на публиката също се градят на сериозни културни и образователни натрупвания.
Музикално-сценичните изкуства са консервативна и сложна система. Реализацията им ангажира много повече участници. Управлението им изисква прецизна координация на различни формации, разнообразие от професии, технически условия... Логично, различни са и разходните стандарти за тяхното създаване и представяне пред публика. За сметка на това, публично финансираните културни институти за музика и танц притежават и някои незабавни привилегии. Те на практика съществуват в условията на монопол. В отличие от бурно развиващия се независим театрален сектор, който често успешно конкурира държавните и общински институти, частните музикални и танцови формации са рядкост - Класик ФМ оркестър, Ансамбъл „Българе“, Трупата на Нешка Робева. Дори и там повечето изпълнители са временно наети, като допълват постоянните си ангажименти в държавни и общински ансамбли. Следователно, музикално-сценичните изкуства, особено в сферата на операта, оперетата и мюзикъла, са без реална външна конкуренция и нямат алтернатива в частния сектор.
Все пак е добре да си даваме сметка, че особено оперните театри имат сравнително по-ограничен и конвенционален репертоар. Това отваря по-широко вратата за вътрешни конкурентни взаимоотношения. Може би затова се създава натрапчиво впечатление за относително по-голямата им раздробеност. На този фон задружните усилия на театралите са отвоювали по-силно лоби във властта, отгледали са популярни практики за оценка и честване на най-успешните представители на гилдията, участват активно в дебатирането на различни обществени проблеми.
Реформирането на една публична система на основата на количествени показатели може да има краткотраен ефект, но не е в състояние да породи ново качествено състояние. В неговото създаване предметът на дейност играе ключова роля.

Предметът на дейност като многообразие от възможни качества
За разлика от театрите определянето на предмета на дейност в музикалното и танцово изкуство изисква допълнителни усилия. Така например, оперните театри и оркестри създават продукция в следните направления:
А. Спектакли
1. Опера
2. Оперета
3. Балет
4. Мюзикъл
5. Предназначени за деца
Б Концерти
1. Симфонични
2. Кантатно-ораториални
3. Камерни - вокални и инструментални
4. Програми с музикално-образователна насоченост
5. Популярни концерти - опери, оперети, мюзикъли, джаз, рок и поп музика
Естествено съществуват огромни различия между културните институти с национално значение, оркестрите, оперните извънстолични театри. Липсата на изчерпателно формулиран предмет на дейност поражда куп недомислия. Така например, ограниченията на оркестрите да участват в създаването на музикално-сценични спектакли е препъни камък за реализацията на копродукции с други държавни културни институти. В лимитирането на спектаклите и концертите с детска и образователна насоченост до 20% също няма логика, доколкото регламентира само едно от възможните направления в дейността на един културен институт. Широко разпространените концерти с участието на поп, рок певци и актьори също поражда стихийни реакции за ограничаване на „лесните печалби“. Във всички от изброените случаи министерство на културата действа с езика на „меките ограничения“: не е забранено, но съответното събитие няма да получи субсидия.
Същевременно цели дялове от художествената музика остават извън картата на националната  култура. А каква по-добра задача за музикантите е да подготвят и представят по няколко камерни програми годишно? Така хем получават художествени задачи, които подпомагат професионалното им развитие, хем се съхранява и популяризира такъв "изчезващ вид" като камерното музициране. 
Ако някой си беше направил труда да опише добросъвестно дейностите на един музикално-сценичен културен институт, да ги интегрира като възможности, да направи анализ на локалните условия и да формулира адекватни задачи, нещата щяха да изглеждат по друг начин. Всеки ансамбъл щеше да има собствен облик, на основата на пряко договорени конкретни квоти в цялото им родово, видово и жанрово разнообразие от изкуства, които да представя. Тогава нямаше да се говори само за билети, а за многообразие от качества, в които да се превъплъщава един оркестър или оперен театър.

Турнетата – компромиси и дефицити
Обичайно турнетата в чужбина са предварително калкулиран компромис в името на незначителни странични доходи, с които да си помогнат слабо възнаградените музиканти. Мизерното заплащане, лошите битови хотелски условия, безкрайните автобусни преходи сякаш ги връщат в предмодерната епоха, когато хората на изкуството битуват най-вече като скитници и слуги. Наистина селекцията и наградите в определени български и чуждестранни фестивали допълва държавното финансиране на всеки участващ институт. Тази година то дори е завишено, но е неясно как са подбрани въпросните фестивални прояви, които носят подобни бонуси. А на подобни гастроли, особено в чужбина, е добре да се поощрява не само участието, а и представянето на произведения от български автори. Ето един ефективен инструмент за по-активно и пълноценно включване в международния културен и артистичен обмен.
Турнетата в страната имат пряка връзка и с културните календари на общините. В момента те съществуват в абсолютен безпорядък. Отсъствието на стандарти за общински, регионални и национален културен календар продължава да обрича голяма част от българските граждани на системна изолация от култура и изкуства. Това по същество е в нарушение с чл. 54 от Конституцията на Република България. Също така е показател за системен дефицит на министерство на културата в тази сфера. Културният календар не е просто списък от различни събития, а основен инструмент за осъществяване на културна политика. Отсъствието на общо споделено разбиране практически води до системни злоупотреби с публични средства към събития със съмнителна художествена стойност. Формално придържайки се съм масовия вкус, местните власти често демонстрират популистки подход – попадат под влияние на конюнктурата, поставят си повърхностни цели и обслужват нездрави икономически интереси. Една добра система на културните календари по места ще доведе до децентрализация на продукцията на сценичните институти, по естествен начин ще кооперира отговорностите на държавата с местните власти, ще поощри предприемачеството в културата и изкуствата, включително и от страна на независимите културни оператори. Така турнетата няма да бъдат плод на инцидентни усилия, в които се преплитат поредица от случайни съвпадения, а ще са част от цялостен системно организиран процес.

Свидетелствата за добро управление
Менажирането също е относително слабо застъпено в оценъчната карта на държавните културни институти. А неговите качества могат лесно да се разпознаят. Да вземем прилагането на информационните технологии: брой компютри, ползване на софтуер за управление на различни дейности; технически средства. Тяхното активно използване в процеса на администриране гарантира ефективност. Съществува и друга огромна група от индикатори, които могат още по-ясно да се дефинират: документооборот, регламенти, правила, програми и действия в посока по-добра организация на работа.
Инициативите в подкрепа на човешките ресурси като повишаване на квалификацията на персонала – семинари, обучения, майсторски класове; мерки за ограничаването текучеството – също абсолютно необосновано са встрани от погледа на министерство на културата. А независимо че управлява една система с драстично ограничени ресурси, отказът да се поощряват усилията за подобряване на артистични умения и компетентности, противоречи на изначални аксиоми в теорията на управлението. Тук е мястото да се добавят и взаимоотношенията със синдикатите, свързани с подобрения в условията на труд и почивка, заплатени наеми за ползване на лични музикални инструменти и т.н.. Осигуряването на допълнително оборудване, помощни материали и др. чрез спонсорства и дарения, доброволчески, стажантски програми също са важни индикации, че съответният културен институт търси брод отвъд ограниченията на публичните финанси.
Управлението на материално-техническата база е друга съществена група индикатори, които свидетелстват за качество, но не са достатъчно разработени в Комплексната оценка. Такива интелигентни мерки като дигитализиране на сценографски решения, костюми и реквизити; поддържане на видео, фото архив и база-данни с дейността на сценичния институт не изискват кой знае какви капиталовложения, но имат осезаем ефект: гарантира устойчивост в управлението на качеството, свързано с живота на продукцията и историята на института.
Пълноценната художествена политика на сценичните институти днес остро се нуждае от обогатяване на репертоара с контрактации. Наистина тазгодишната Методика предлага стимули за представяне на нови творби, но е добре да бъдат съобразени със спецификата на музиката и танца като творчески процес. Създаването на един нов музикално-сценичен спектакъл или симфонично произведение се нуждае от повече ресурси в сравнение с театъра. Върху него работят композитор, либретист, диригент, хормайстор, корепетитор, сценограф, костюмограф, режисьор, хореограф, включва също дейности, свързани с разписване и редакция на щимове, клавири и партитури... Затова и не може и да се слага знак на равенство между новосъздаден театрален спектакъл и музикално-сценично произведение. Политиките за подкрепа на нови творби с минимални средства преобръщат една вредна и опасна диспропорция в артистичния живот у нас: отсъствие на баланс между творчество и промотиране. Същото се отнася и за премиерните спектакли. Днес нашите оперни театри могат във всеки момент да определят като „премиера“ всичко, което представят. А ако има адекватно дефинирани стандарти за „премиерен спектакъл“, „възстановка“,  „адаптация“ и „копродукция“, подобни хитрости няма да са толкова лесно осъществими.
В наблюдението и оценката на качеството е добре да се вмести и една сравнително слабо популярна, но необходима част от дейността на сценичните институти: създаване на музейни сбирки и специфични културно-туристически продукти. Те имат пряка връзка с качеството на публичност, която може лесно да се проследи в интернет сайта – структура, обновяване и достоверност на информацията, брой уникални посещения; обща идея и графичен дизайн на продуктите; афиши/плакати – месечни, седмични и за отделни събития; радио и видео реклама; програми за отделните спектакли и концерти; CD и DVD със собствена продукция; заснети и излъчени телевизионни предавания; записани и излъчени радиопредавания; други собствени издания – бюлетини, каталози; изследвания, студии, монографии. Съществена група индикатори са и иновативни форми в предлагането на билети, улесняващи достъпа на публика; социални мрежи, директен маркетинг и др.; наличие на специални целеви групи; работа с аудитории.
Качеството на сценичната продукция може да се обвърже и с брой рецензии и критически отзиви, с коментари и анализи в социалните мрежи и интернет. Това ще стимулира по-активното дебатиране на артистичните постижения и ще ситуира по нов начин специализираната критика.
Адекватните стандарти за наблюдение на сценичните институти ще обезсмисли и порочната система за директорски назначения. В сегашния си вид мандатността на директорите често се изражда в безпринципни и нерегламентирани уговорки, в които политическите, приятелски, роднински и користни подбуди натежават над експертните качества на съответните кандидати. Заменянето на мандатността с периодична атестация ще повиши и отговорността на директорите спрямо идеите, представени в управленските си програми.

Как културата да бъде приоритет?
Една публична дейност е приоритет ако съществуват достатъчно гарантирани механизми тя да се подкрепя солидарно от различни системи – т.е. има надведомствен характер. Приоритетният статус не се създава чрез политически декларации и дефиниции в стратегически документи. Реалното му придобиване трябва "да се отвоюва" с всекидневна грижа и добре планирани инициативи. Очевидно е, че министерство на културата се нуждае от допълнителен капацитет и идеи, които да задвижат съществуващите възможности. Най-близък и естествен негов партньор е министерство на образованието и науката. Случаите на интеграция обаче са инцидентни. А нима е невъзможно част от дейността на сценичните институти, свързана с децата и младежите, да се финансира и от системата на делегирани бюджети на училища и университети? Ако в структурата за издръжка на ученик и студент влязат и средства за творчески и артистични занимания и това се обвърже с дългосрочни договори, ще бъде от полза за всички. В случая донякъде могат да помогнат и оперативните програми с европейско финансиране. Там образованието и развитието на човешките ресурси са сред националните приоритети, основани на стратегически документи.
Подобни форми в осигуряване на достъп до изкуството и културата могат да се разгърнат и с министерството на труда и социалната политика, министерството на регионалното развитие, Националното сдружение на общините и други. В търсенето им е необходима по-голяма активност и изобретателност, а също ясно формулирани цели и задания. 

В резюмиран вид заключителните предложения за надграждане на съществуващата система за финансиране на сценични изкуства имат следния вид:
  • Да се създадат работни групи с министерство на образованието и науката, Националното сдружение на общините в Република България, управляващите органи за различните оперативни програми и организациите на бизнеса
  • Да се осъвременят стандартите за отчитане на културните и художествени дейности в системата на Националната статистика;
  • Да се детайлизира комплексната оценка на културните институти с повече качествени показатели;
  • Да се създадат механизми за финансиране чрез културните календари на общините;
  • Да се създаде система за финансиране чрез ваучери за осигуряване на достъп до култура и изкуства на хора в неравностойно положение;
  • Да се финансира достъпа до култура и изкуства чрез инструментите на делегираните бюджети на училища и университети чрез договаряне на основата на определени програми за партньорство;
Представените идеи не са изчерпателни и пълни. Вероятно част от тях са и трудно  изпълними. Те са по-скоро покана за осмисляне на възможностите, които да  внесат необходимите подобрения в подпомагането на музикално-сценичните изкуства.


[1] Повече информация – в сайта на министерство на културата: http://mc.government.bg/page.php?p=58&s=81&sp=84&t=0&z=0
[2] Посоченото твърдение за съжаление е само хипотеза, тъй като няма публикувани конкретни данни.
[3] Част от данните могат да се намерят в линка http://mc.government.bg/page.php?p=58&s=81&sp=84&t=0&z=0 От години министерство на културата поддържа един от най-хаотично структурираните сайтове в системата на държавната администрация.