сряда, 17 юни 2015 г.

ЗА КРИЗАТА В СЦЕНИЧНИТЕ ИЗКУСТВА




Промените в сценичните изкуства дойдоха по две причини. Първата беше продиктувана от кризата след 2008 г. Трябваше драстично да се намалят публичните разходи. Втората причина беше в неоправданата уравниловка. Финансираха се поравно
„с малко, но от сърце“
всички културни институти, независимо от постигнатите резултати. Очевидна беше необходимостта от промяна, но намесата в една консервативна система изисква завишена прецизност. Ако липсват ресурси, последователност и търпение, неуспехът е предопределен. Имаше ли ги тези условия преди пет години? – естествено, че не. На дневен ред стоеше кризисен екшън план за ограничения. Министерството на културата имаше трудната задача „в движение“ да убеди прагматиците, че вложените в културата ресурси не са самоцелни.
Спасението беше намерено в билетите.
Промениха се стандартите. Щатните таблици със средни заплати бяха изоставени. Бюджетът започна да финансира не работни места, а закупени билети. Подобни действия, като след натискането на паник бутон, вероятно са били оправдани в конкретния момент. Но да се обзавеждат с претенцията за реформа, без да са направени предварителни анализи, прогнози и планове е, меко казано, авантюристично.
Сценичните спектакли заприличаха на „риълити шоу“.
Известно е, че в риълити формата драматичните обрати и действия на екипите се случват в крайна сметка заради единия sms. С него се заработват заплати, рейтинги, реклами и малко награди за щастливците…. В нашия случай нещата допълнително се усложняват. Министерството на културата се нагърби с още една задача, която не му е по мярка: да регулира така създадения квазипазар. Продават се на практика безконтролно билети. Никой не се интересува дали някой има нужда от въпросните събития или дали този, който ги представя притежава необходимите качества. Важното е да има продажби. Това естествено, отвори вратата за богат арсенал от злоупотреби. Цяла държава не успя да предотврати източването на една банка, че какво ли остава с билетите за театър, опера и концерт… детска играчка за всеки средно интелигентен тарикат, а такива Андрешковци в държавата ни – колкото щеш. Логично
последиците от съмнителните авантюри  с билети
направиха доста поразии. Резултатите им тепърва ще се изясняват. Решенията за излизане от неприятната ситуация изискват трезви преценки, основани на надеждни данни и ясен времеви хоризонт? Добре е двете страни, министерството и културните институти, да си отворят достатъчно терен за тактически отстъпления. Министерството да признае, че не е в състояние да управлява подобна система, а културните институти да потвърдят, че голяма част от това, което правят към днешна дата хвърля прах в очите на принципала им и на българските граждани, от чийто данъци се издържат. По-страшното е, че дебатът изначално е сбъркан. В случая от първостепенно значение е изпълнението на един конституционен текст. Съгласно чл. 54 от Конституцията на Република България,
всеки има право да се ползва от националните и общочовешките културни ценности
Това е основният проблем, на който трябва да се търси трайно, компетентно и ефективно решение. Културата не е просто красива брошка, която слагаме само за празник, а е нещо, от което се нуждаем всекидневно. Тя има трудната задача да постига сцепление между етноси, групи, общности, селища, образователни дейности, бизнеси, хора в неравностойно положение… Да обясняваме ли колко е важна тя в този момент? Проблемът е как да се съобразим с неизбежните ограничения, плод на нашата бедност, да елиминираме досегашните вреди и да се фокусираме там, където е необходимо. И тук можем да навлезем в малко по-големи детайли. Дали да съществува
широка мрежа театри, опери, оркестри?
Наистина големият брой им води до занижаване на качеството. От друга страна, даваме ли си сметка какво се случва със закриването на един театър, оркестър или опера? Ще засегне много невидими на пръв поглед неща в градската среда. Всекидневието ще посърне. Ще се занемари или префасонира залата, защото няма да има кой да я издържа. Може да стане пицария, хипермаркет, банков клон, но ще бъде различно. Местните актьори, музиканти, художници, режисьори ще потърсят друго място за препитание или ще тръгнат по нов път. Ще се изпразнят хотелите, които приютяват гастролиращи артисти. Шивачи, перукери, гардеробиери ще отидат на трудовата борса и оттам към курсовете за преквалификация. Дърводелци и железари ще загубят уникалните си умения да изработват декори. Магазините, кафенетата и ресторантите ще бъдат по-празни... Ще секнат част от данъците, събирани от тях в местната хазна.
Независимо от изброените неудобства, може да се мисли и за друго решение:
по-малко на брой и по-добре комплектовани трупи.
Заплатите ще се вдигнат, ще се инвестират повече средства в база, оборудване, от което имат вопиюща нужда почти всички сценични пространства. Този филм сме го гледали, ще кажат много от замесените. През 1999 г. със сливането на оперите и филхармониите по места не се ли говореше същото? А откритите театрални сцени, които също освободиха щатни бройки, с какво допринесоха да се повиши статусът на актьорите? И ще бъдат прави. Защото хората, които се занимават със сценични изкуства днес у нас са с близо две трети по-малко в сравнение с 1989 г. Защото се работи на парче и без дългосрочна перспектива, защото вместо да се загрижим за това къде и как да съществуват определени изкуства, гасим пожари. Оттук накъде повече? – ще кажат и пак ще бъдат прави. Така културна политика не може да се реализира. Добре е и да си даваме и сметка за скоростното, дори безконтролно
намаляване на професионално заетите с изкуства.
В музиката цели специалности са оголени и скоро в оркестрите няма да има кой да свири на контрабас, валдхорна, туба, тромпет… Дори и сега голяма част от тях са принудени да работят на два трудови договора в два различни театъра, оркестъра или опери – с всички произтичащи компромиси за тях и съответните институции. Някой да е направил анализ колко са те? Защото увеличените щатни бройки не са увеличен брой заети, както и увеличените отчетени посещения съвсем не означават повече посетители. Става въпрос за различни неща, нали?
Прибързаните решения, съчетани с
претенциите за бърза и устойчива промяна в сценичните изкуства са илюзия.
Създадената ситуация изисква спешна намеса на държавата. Най-напред в посока на оцеляването на системата. После - нейното балансиране. За целта е наложително да разполагаме с обективни и значими показатели, за да сме наясно какво се случва и накъде вървим. След това е добре да се помисли за реалистични прогнози и устойчивост и накрая, да се гарантират перспективи за хората, работещи в системата – за постоянно обучение, професионално усъвършенстване, кариерно развитие, стимули, награди.
Бъдещото оздравяване преминава през промени, които да лимитират в някакъв вид издръжката на сценичните дейности
като заплати, хонорари, постановки и др. Добре е да се запази елемент на диференциране на заплащането, съобразно постигнатите резултати. Все пак, ако има нещо добро в сегашната система, то това е поощряването на активността и предприемчивостта. Не трябва да пренебрегваме и факта, че през последните четири години музиката, театърът и танцът достигнаха до много повече селища. Въпросът е как това да продължи да се случва с по-малко художествени компромиси и по-голяма ангажираност на
местните власти в подпомагането на сценичните изкуства.    
Защото, ако си мислим, че са изчерпани техните възможности, съвсем не е така. Как общините структурират културните си календари? Най-често те съществуват под формата на списък от събития, без да е съобразен с каквито и да е принципи и стандарти. А от друга страна, ако някой си беше направил труда да опише добросъвестно дейностите на един сценичен културен институт, да ги интегрира като възможности, да направи анализ на локалните условия и да формулира адекватни задачи, нещата щяха да изглеждат по друг начин. Всеки ансамбъл щеше да има собствен облик, на основата на пряко договорени конкретни квоти в цялото им родово, видово и жанрово разнообразие от изкуства, които да представя. Тогава нямаше да се говори само за билети, а за многообразие от качества, в които да се превъплъщава и което е от особено значение: да има местен оригинален облик. И накрая още един пример:
Комплексната оценка
вместо да прилича на кредитен калкулатор, която всеки след въвеждането на данните, самостоятелно да изчисли, е резултат от неясни действия на министерски експерти. Ненужно е при наличието на подробна оценъчна карта. Друг е въпросът, че голяма част от заложените в нея индикатори са несъстоятелни и не работят. Но това е предмет на отделни анализи и дискусии.
Дано поставените проблеми не се възприемат като самоцелна претенция или абстрактни упражнения по реторика. Защото културата, освен право, е и елемент от националната ни сигурност. Ако не се промени нейният статус сега, скоро ще бъде твърде късно не само за сценичните изкуства, а и за обществото ни като цяло.