сряда, 29 март 2017 г.

СЦЕНИЧНИТЕ ИЗКУСТВА през призмата на официалните данни на Министерството на културата 2011-2016 г.


В края на първото тримесечие на 2017 година сценичните изкуства продължават да работят без регламент. Министерството на културата все още не е утвърдило годишната Методика. Преди пет години Народното събрание промени Закона за закрила и развитие на културата. Сценичните изкуства в системата на Министерството на културата започнаха да се финансират съгласно Методика (формули). В нея се съдържа базов компонент, който включва средства, определени на основата на единни разходни стандарти, утвърдени от Министерския съвет. Решенията са приети ударно, в отговор на настойчиви призиви за „затягане на коланите”. Липсва предварителен анализ, цели, анализ на риска, план за наблюдение и оценка на резултатите. Затова част от събраната информация е трудно съпоставима или поне се нуждае от допълнителни уговорки. Независимо от това трябва да се осмисли натрупания опит, да се обсъди и да се потърсят възможни решения. Какво показват данните от изтеклите пет години?
 

Фиг.1

Представления и посетители
Обемът на продукцията е относително неизменен. У нас  държавните институти представят годишно 10-11 000 концерти и спектакли на живо пред публика. При среден капацитет на залите около 300 места (занижената стойност е заради камерните спектакли), се оказва, че гарантираната аудитория на най-големия подсектор в културата е около 50% от населението в трудоспособна възраст. Към момента общинските и любителските сценични трупи имат неколкократно по-малък ресурс да гарантират подобно право. Следователно държавата не е осигурила достъп до сценични изкуства на значителна част от своите граждани. Така чл. 54 от Конституцията на Република България.[1] се оказва на практика неизпълнен. Регистрираните посещения в държавните културни институти през 2015 г. доближават 2 млн. В периода 2011-2015 г. те са нарастнали с над 400 000 (от 1,5 млн. на 1,93 млн.). До средата на 2015 г. стандартът за закупени билети насърчава отчитането на повече бройки. Затова следва да се отнасяме с доза скептицизъм към данните. След юни 2015 г. Министерството на културата започва да финансира приходи. От самото начало на новата система културните институти правят опити да се възползват от пробойните в нея. Министерството реагира с ограничения: за откупки на билети от бюджетни предприятия, от политически партии, за приходите от фестивали, от външни продукции... Някои от тях са парадоксални, като лимитиране на спектаклите за деца, участия на поп звезди, репертоар, копродукции с частни културни оператори... В бързината министерските експерти допускат неясна терминология, противоречиви дефиниции и несъстоятелни определения. Това води до объркване и напрежение. И нещо още по-неприятно – подхранват се субективни решения – като се започне от фиксирането на стандартите в издръжката на сценичните институти и се стигне до уволнения на директори.

Приходи и разходи
Големите постъпления и пълните зали са основните аргументи в полза на променените правила. Данните ги потвърждават. През 2014 г. собствените приходи на сценичните институти регистрират 30% прираст и заработват над 17 млн. лева. Трайната тенденция на приходи в посока нагоре създава и притеснения. Министерството на културата е неподготвено да реагира адекватно в система, пряко обвързала финансовите постъпления с бюджетните субсидии. В периода 2011-2016 г. разходите за сценични изкуства нарастват от 49 000 000 до близо 83 000 000 лв. В същия период Министерството на културата увеличава бюджета си едва с 12%. Ако през 2011 г. сценичните изкуства са малко над 40% от министерските разходи, то през 2015 г. техният дял нараства до 53%. Ведомството е принудено да инициира специални постановления на Министерския съвет, с които да покрие натрупаните задължения към сценичните институти съгласно собствената си Методика.  

Фиг.2

Ръстът в положителните финансови показатели на сценичните изкуства се предопределя от екстензивни фактори - плод е на ударна мобилизация. С подобно темпо и напрежение, по аналогия с пресата във футбола, е невъзможно да се издържи дълго. Започва все по-често и повсеместно да се проявява умора. Министерството не реагира. В мониторинга и годишната комплексна оценка на културните институти продължават да липсват основни индикатори за интензивен растеж и интелигентно управление: образователни програми за децата и младежите, мерки за повишаване на квалификацията и кариерно развитие, доброволчески и стажантски програми, дигитализиране на архиви, поддържането на бази-данни, дългосрочно планиране, активност в социалните мрежи, качество и разнообразие на информационните материали, издания, записани и излъчени концерти, спектакли, обслужване на публиката, онлайн билети, комфорт в залата...


Фиг.3
Ефекти и ефективност
Независимо от ръста в отчетената публика, приходи и финансов принос, сценичните изкуства поскъпват. Ако през 2011 г. средната себестойност на представление е 4602 лева, то през 2015 г. тя е 6231 лева. За 2016 г. Министерството на културата срамежливо мълчи... По подобие на делегираните бюджети в образованието и здравеопазването, в системата сякаш е кодирано с всяка измината година да увеличава своите финансови нужди.
Ефективното управление е невъзможно и по други причини. На пръв поглед с децентрализацията директорите получиха право самостоятелно да се разпореждат с бюджетните средства. Отпадна  съгласуването на щатни таблици, брой на наети лица и средна работна заплата. Въпреки това намалената регулация не ги направи по-независими. Основен инструмент на натиск се превърна бюджетното планиране. С всяка година прогресивно се занижават плановите  разходи. Да не забравяме и СЕБРА (Системата за единно бюджетно разплащане), която също остана непокътната. Тя задължава всеки реализиран приход да постъпва в централизираната бюджетна сметка. И обратното - всеки разход е възможен след одобрение от министерството. Оказа се, че пътят към употреба на ползите от реализираните по-високи собствени приходи, е дълъг и с многобройни условности. В така създалата се ситуация повечето директори предпочетоха поне да защитят най-ценните си кадри с инструмента на твърдите бюджетни заплати. Те, като приоритетен разход няма как да не бъдат платени навреме. Закономерно през годините щатната численост на културните институти започна да расте. Останалите: артисти на граждански договори и доставчици на услуги (с изключение на монополните доставчици на електроенергия и ВиК) могат да почакат. До кога – министерството ще реши. Ето ги неформалните кредитори на държавата. Някои от тях чакат с години.


Фиг. 4

Изводи и възможни решения
Безспорно новата ситуация динамизира системата, но фиксирането върху количествените показатели без грижа за високо качество, тласка сценичните изкуства устремно  към „сивия поток“ и откровената халтура. Със същата скорост те се отдалечават от националната културна идентичност и от световните художествени тенденции. Културните институти губят мотивация. Ето как се генерира отчуждение между участниците в художественото производство. Ето как отпадат всякакви скрупули да се прегазят правилата заради неизпълнените закони точно от тези, които са ги създали. Мафиотизирането се превръща в реална перспектива пред Системата.
Как да се противодейства на разрушителните процеси? Възможните решения са няколко. Културните институти, в съгласие с широко разпространената европейска практика, могат да се преобразуват в сдружения или фондации. За да се случи това обаче държавата трябва да делегира по нов начин техните права и да създаде нови стандарти. Подобни процеси ще изискват доста време и заради необходимостта от сериозен ремонт на законовата уредба.
Възможен изход е и рестарт на предишния модел, основан на фиксирано базисно бюджетно финансиране. Оттам нататък да се търсят стимули за високо артистично качество и добро управление – било то на проектен принцип или чрез възможност да изразходват собствените си приходи без посредничеството на министерството .
Друг резерв в оздравяването на системата са общините, но не просто като партньори в изпълнението на типови договори за смесено финансиране, а като агенти в осигуряването на достъп до културата и изкуствата на българските граждани по места. Основен инструмент следва да бъдат националните, регионалните и общински културни календари, но регламентирани от министерството по нов начин.
И може би най-важното пожелание: промените да не се пишат „на коляно“, а да произтичат от задълбочен дебат. В противен случай въртенето в омагьосан кръг ще продължи, докато се окаже безсмислено заради липсата на достатъчно хора с подходящи професии.







[1] (1) Всеки има право да се ползва от националните и общочовешките културни ценности, както и да развива своята култура в съответствие с етническата си принадлежност, което се признава и гарантира от закона.
(2) Свободата на художественото, научното и техническото творчество се признава и гарантира от закона.
(3) Изобретателските, авторските и сродните на тях права се закрилят от закона.