сряда, 28 октомври 2020 г.

ПОНЕ ОПИТАХ

 Ситуацията

Министерство на културата. Конкурс. Разговарям с уважавани творци. Те са категорични: „Всичко е предрешено!“. Търпят. Разбирам ги. Справка – финалната реплика от филма „Мефисто“ на Ищван Сабо: „Аз просто искам да играя!“. Решавам въпреки всичко да опитам. На уречения ден не ми дава сърце да се напъхам в калъпа на самодоволното каканижене. "Хулиганствам" в оценките си по адрес на ситуацията във Варна. 

Аргументите

След близо тригодишно пребиваване в административната структура на Театрално-музикален продуцентски център – Варна, на човек могат да му се изправят косите от всекидневните недомислия. Съдържанието е разнообразно и "питателно". Най-фрапиращите илюстрации са в многолюдните оперни продукции... и не само. Високата цена, плод на управленската нищета, се плаща от целия личен състав на достолепната институция:

-      представяне на две постановки на „Борис Годунов“ на акад. Пламен Карталов и на проф. Павел Герджиков в рамките на четири месеца за три спектакъла на три различни сцени в две оркестрации от двама диригенти (Йордан Камджалов напуска непосредствено преди последния спектакъл шумен скандал) и двама изпълнители в ролята на Борис. Преди това се учи, защото не е играна осем години.

-     подготовка на нова постановка („Пепеляшка“) по видеокасета с доставен декори и костюми отвън. Четири представления. Последното с половин декори, защото другата половина е подгизнала от дъждовете.

-      премиерно представяне на английски и обръщане на български в любимия мюзикълен жанр -  също в лимитиран тираж („Зоро“);

-      лимитирано представяне и на „Силата на съдбата“ с декори от Скопие и костюми от старата постановка на Кина Петрова – без самата тя да подозира за това;

-      представяне на спектакли с декори и костюми отвън в "бутикови" серии – всеки до три броя. Учи се естествено в оригинал - френски, италиански, немски... („Манон Леско“, "Атила", "Летящият холандец"...);

За Турандотите, лебедовите езера, зле опазени момичета, Ромеовци и Жулиети дирите се губят. Преди месеци ръководството ме потърси да подредя историята на операта за нуждите на летопис. Уви, мисия невъзможна. Да му мислят в БАН. Това няма особено значение, защото министерството бодро рапортува в комплексната си годишна оценка за водещото място на института. И още и още… за неясната идентичност, за хаотичната публичност, за счупената комуникация, за дигиталната некомпетентност… Като бял ден е ясно, че от министерството не отчитат куп детайли, които осветляват професионалните качества на културните институти.

Равносметка  

Не изтърпях. Изпуших в бурята на недоволството. Вероятно ще бъде само в чаша вода. Все пак са поставени основните проблеми в сектора: планиране, репертоарна политика, дигитализация. Пък и дори с надеждата тази публикация да действа възпиращо за бъдещи фрапантни управленски недомислия. Глътка въздух за потърпевшите...

Обобщение

Министерството на културата така и не съумява смислено да обясни какво наблюдава и как оценява сценичните изкуства. Никой не проявява, дори и нездрав интерес към поетите ангажименти на победителите от конкурсите. Те отсъстват и от публичното пространство. Сладка работа. Мандат на тепсия с безотчетно управление. Разбира се, кой кого се решава другаде - преди и извън мястото на събитието. Конкурсите са само параван. Изкуството е незначителен реквизит. Дигитализацията, със своите стандарти, бази данни и дефиниции, е нежелана, защото вади всичко на показ. Системата семпло и все по-арогантно прикрива безделие и безхаберие. Дава храна на недостойни зависимости. Крепи уродливото статукво.